Как банкерите от Уолстрийт забогатяха от кризата през 2008?

Вчера изгледах доста интересен филм за възникналата криза на фондовите пазари през 2008-ма година в Щатите и спасяването на Уолстрийт. Филмът се казва Too big to fail и ме накара да се замисля изключително много.

Малко след като го изгледах, направих свое проучване и прочетох няколко интересни статии свързани с кризата, които ми направиха силно впечатление – за причините, реакциите и действията, които са били извършени за намаляване на щетите.

Има един интересен финансов инструмент, който мениджърите на инвестиционни банки използват, за да забогатеят от кризата, докато милиони хора в страната остават без работа и покрив над главите си.

Методът на заможните инвеститори за печелене на големи купища пари, когато обикновените граждани губят спестяванията си, се нарича суап за кредитно неизпълнение (CDS – Credit Default Swap). Той все още съществува и е заплаха за стабилността на финансовата ни система.

CDS е един вид дериват. Но преди да продължа: Какво е дериват?

Финансовите деривати, наричани също дериватни инструменти, са финансови инструменти, чиято стойност е производна от стойността на даден, (най-вече финансов) актив. Вместо да търгуват със самия актив, участниците в пазара се договарят за обмяна на пари, активи или друга стойност в бъдещ момент.

Wikipedia

Деривативните инструменти включват:

• Форуърден договор
• Фючърсен договор
• Суап
• Опция
• Инвестиционен сертификат, структуриран продукт
• Варант

Терминът CDS е само един от многото, използвани във финансите, за да убедят външния човек, че всичко е високо финансиране и над способността им да го разбират. Това обаче е проста концепция, когато се проследи до първоначалния си вид: застраховка за ипотечно неизпълнение.

Да речем, че купуваш ипотека от частен кредитор с отстъпка като инвестиция. Има риск кредитополучателя да не плати. Може да управляваш този риск, като вземеш застрахователна полица, ако кредитополучателя не го направи. Застрахователните компании, които са специализирани в този вид застраховки вземат премията и създават резервен фонд, който да отговори на всички потенциални претенции (както законът в САЩ изисква).

Има и друг важен момент от закона за застраховането. Застрахователните компании могат да издават полици само на хора, които имат финансов интерес от загубата (наречено застрахователна лихва). В противен случай шефа на мафията може да извади полица за животозастраховане на човек, когото ще убие – точно това е разрешено на банките, както видяхме преди десетина години.

Терминът „суап“ се отнася до смяната на риска. Когато сключиш застраховка по подразбиране за ипотека, прехвърляш или разменяш риска от загуба на пари със застрахователната компания. Когато страна по CDS няма интерес към основната ценна книга, тя се нарича гол суап.

В голия CDS собственикът няма интерес към ипотеките, тоест няма да понесе загуба, ако ипотечните кредити са неизпълнени. И най-хубавото е, че за банките и застрахователните компании, които издават тези CDS, беше приет закон специално, за да се каже, че те не подлежат на току-що споменатите ограничения на застрахователния закон. Премиите не отиват в резервен фонд за покриване на загуби, а се плъзгат директно в доходите, за да могат бързо да се превърнат в банкови бонуси.

Трудно е да се повярва, но да, няма резерви за изплащане на искове и те се издават на хора, които нямат интерес от загубата на ипотека. По този начин уговорката прилича повече на скъсяване (shorting), отколкото на застраховка. Както скоро ще видим, това позволява на хедж фондовете или банките да продават CDO на нищо неподозиращи клиенти и в същото време да се обзаложат, че същата CDO ще се провали, като се извади гол суап.

Скъсяването на акции е залагане, че цената на акциите ще спадне. Да приемем, че цената на една акция на Acme Inc е 100 долара днес. Спекулант залага, че след една седмица тя ще падне до 50 долара. Друг казва, че ще остане 100 долара. Ако намалее, първият спекулант прави 50 долара. Това е същественият характер на „скъсяването“. Действителният механизъм е малко по-сложен и може да се прегледа тук.

Два критични въпроса се появиха в главата ми, когато изгледах филма Too big to fail. На кого банките дължат всички тези пари през 2008 година? И защо?

Отговорът е, че те дължаха по-голямата част от огромните милиарди на хедж фондовете и взаимно на CDS.

Мениджърите на хедж фондовете разбират, че следва крах на ипотечния пазар, но основните банкери изглежда не му обръщат толкова голямо внимание. Микаел Люис разказа историята на няколко от многото победители мениджъри на хедж фондове в своя филм The Big Short .

Сега това забравяне е любопитно, защото знаем, че банкерите са били напълно наясно, че те отдават високорискови ипотечни кредити, сякаш са основни ипотеки с рейтинг ААА. В крайна сметка всички големи банки, общо около 18, се признават за виновни за тази измама. Министерството на правосъдието помогна да се сведе до минимум сериозността, като даде на банките споразумения за наказателно преследване в замяна на глоби. Основните медии помогнаха като избегнаха отразяването на признанията за вина.

Просто се опитай да потърсиш този проблем на банките допускащи мащабни измами по време на кризата през 2008 година. Ето една от малкото статии, които успях да намеря. Забележи, че не е на първа страница, а в специална секция с много по-ограничена читателска аудитория – Goldman to Pay $3.15 Billion to Settle Mortgage Claims.

Тук си струва да се отбележи, че медиите до голяма степен отчитаха срива през 2008 г. като криза с ипотечни кредити – и не успяха да отбележат, че тези ипотечни кредити бяха предадени на правителствени агенции като Fannie Mae и на големи инвеститори като пенсионни фондове като сейф. Нито един пенсионен фонд не вярваше, че купуват CDO, състоящи се от ипотечни кредити.

В този контекст на застрахователното законодателство и защитния закон за модернизиране на стоковите фючърси (Commodity Futures Modernization Act), нека да разгледаме още едно – известното CDO за Abacus популяризирано от Goldman Sachs. За по-ранното и по-пълно обяснение виж раздела „A Real CDO Deal“ в статията тук.

Джон Полсън донесе сделката на Goldman и получи комисионна в размер на 20 000 долара за сглобяването на голото CDO. Полсън каза, че каквато е стандартната практика с голи CDO, независим ипотечен мениджър е избрал ипотеките за качество. Полсън също удостоверява, че е прегледал качеството на ипотеките. Докато Goldman препоръчва това CDO на инвеститорите, той знае, че това CDO ще се провали, като вади CDS срещу него.

Всъщност Полсън не само, че застрахова къщата на съседа си, но в същото време пръска бензин по целия основен етаж, след което търпеливо изчаква.

Полсън остава недокоснат, почитан е като един от магьосниците на Уолстрийт. Той печели над 20 милиарда долара от кризата през 2008 година и името му бива поставено на сграда в кампуса на Харвард.

CDS е само инструментът. От другата страна на залога се нуждаеш от банки, които могат да плащат (при жертване на данъкоплатците, ако е необходимо); и банкери, които ще запазят бонусите си спечелени от продажбата на тези токсични инструменти. Тогава, независимо от тоталния срив на банковата система банкерите ще бъдат мотивирани да правят сделките отново. Най-важното е, че банкерите не могат да влязат в затвора, както през 1929 година и Голямата депресия.

Как банкерите постигнаха всички онези цели, за да избягат от затвора и да поддържат високото си ниво на заплащане? Било е необходимо внимателно планиране и ефективна пропаганда, в която дори (особено) добронамерените демократи биха повярвали. Тяхната основна лъжа е добре приетата максима: Най-добрите хора за регулиране на Уолстрийт са хората от Уолстрийт.

След като тази поговорка стана добре укрепена като истина сцената беше поставена.

Банкерите знаеха, че реалната власт над банкирането не е на политиците. Политиците идват и си отиват. Почти никой от тях не разбира добре банковото дело – нито смята, че е важно да научи за него. Те зависят от съветниците. Тези съветници основно идват от Министерството на финансите. Затова те се заемат да получат контрол над този отдел.

Понякога политиците се вслушват във водещи икономисти. Така банкерите също получават контрол над тях.

Бивши ръководители на ФЕД получават доходоносни позиции в инвестиционни банки на Уолстрийт при пенсиониране. Така че те трябва да мислят за бъдещите си съмишленици на Улицата.

Когато се пенсионират, политиците все повече получават позиции в борда на директорите и стават лобисти на корпоративна Америка. Какво се случи със спонсорите на Дод-Франк? Барни Франк сега седи в борда на директорите в нюйоркска банка (The Signature Bank) с голям интерес към фискална дерегулация, а Крис Дод стана лобист на Motion Picture Association.

Това е състоянието на Америка днес – и никой политик няма работещ план да изтръгне контрола от Уолстрийт.

Ако методите на Уолстрийт са разбрани, решенията за борба с тях са изненадващо прости. Но прилагането им би отнело будна публика с право на глас с решимостта да се бори срещу обединената сила на Улицата.